Произход на лозата и нейният покровител Трифон Зарезан

Лозата произхожда от диворастящия вид Vitis sylvestris, чийто ареал обхваща Източното Средиземноморие, поречията на Дунав, Рейн и Предна Азия. Не се изключва и участието на дивия вид Vitis caucasia и дивата амурска лоза.

Културната форма се е появила на териториите, където се среща диворастящата лоза, тъй като нейните плодове (гроздето) са сладки и са използвани за храна от първобитния човек.

Лозата е позната още в зората на възникване на човешкия род

Исторически източници сочат, че към края на VI хилядолетие пр.н.е. в плодородните земи на Тракийската равнина (южните части на Балкански полуостров) се отгеждала лозата и били прочути с производството на вина. За траките основният поминък били лозарството и добивът на вино, което смятали за свещено.

Най-старото писмено сведение за отглеждане на лозата и производството на вина в Тракия е описано от Омир в „Илиада“.

Богът на виното

Бесите имали храм на Сабациус – бог на виното, който траките, а по-късно гърците наричали Дионис, а римляните – Бакхус. На името на този бог бил наречен град Дионисополис (днешният град Балчик). Култът към бог Дионис се представял като украса от лозов лист и грозде. Почитането на бога Дионис и свързаните с това обреди, празници и тържества, посветени на него, имат пряка връзка с поминъка на траките. Култът към този бог, пренесен от Тракия в Гърция, е придобил голямо значение, тъй като по-късно е залегнал в основата на театралните представления.

Легенда за „създаването“ на гроздето

Веднъж бог Дионис решил да направи подарък на любимеца си юношата Ампел. За да достигне до него обаче, младежът трябвало да покаже своята ловкост като се покатери на висок бряст. Но Ампел паднал от дървото и умрял. Огорченият бог решил да увековечи паметта на любимеца си и превърнал тялото му в лоза, а от душата му създал нова звезда в съзвездието Дева.

Лозарството в древен Вавилон, Асирия и Египет

Лозата като културно растение е била позната още 5000 – 4000 години пр.н.е.
Установено е , че първите династии на египетските фараони в Мемфис са култивирали лозата около делтата на река Нил, където средиземноморският климат имал силно благотворно влияние.

В гробницата на фараона Фта-Хотеп в Мемфис, в паметниците на културата в Тива, Бени-Хасан и други са открити лозарски инструменти и рисунки, изобразяващи отглеждането на лозата.

В гробницата на Хахт е открита фреска, изобразяваща гроздобер и получаване на гроздов сок.

В гробницата на Тутанкамон са намерени три големи амфори за вино с йероглифи и рисунки по тях, много лозарски принадлежности, както стенописи.

По-късно, когато Египет приел исляма, лозарството западнало, тъй като коранът забранявал пиенето на вино. Винените сортове били ограничени за сметка на десертното грозде и сортове за стафиди.

Лозата – най-ценният дар

Древните персийци поставяли над царското ложе голям лозов храст, чиито листа били направени от злато, а гроздът от скъпоценни камъни. Това не било само украшение, а изобразявало съня, който сънувалкрал Астиаг – как от гърдите на дъщеря му Мандана израстнал голям лозов храст, който покрил цяла Азия.

Евреите смятали лозата за най-ценен дар на създателя. Според легендата Мойсей не се решавал да напусне Египет и да отведе народа в Ханаанската страна, докато пратениците му не представили доказателство за нейното плодородие – това било един огромен грозд, който двама души носили на раменете си.

Постепенно лозата „завладяла“ цяла Мала Азия, а от Гърция е попаднала в Древен Рим. Смята се, че с корабите на финикийските търговци е била пренесена във Франция, а римляните са засадили лозя по долината на река Рейн (Южна Германия) през II век. Чрез каравелите на Колумб лозата е достигнала на остров Хаити и на Американския континент.

Днес лозата е разпространена в целия свят и има над 5000 хиляди известни сорта.

Лозата и лозарството в българските народни обичаи

Лозата или наричана още винанца, винена лоза, лозина, лозница се отгледа в двора на почти всяка българска къща.

Лозата е символ на изобилие и плодородие

В народните песни лозата често обозначава мома, която е готова за женене и служи като основа на сватбените венци.

В нощта срещу Гергьовден се подрязва дива лоза и се събира сокът, а на сутринта жените си намазват косите с него. Остатъка хвърлят в нива с ечемик, за да растат косите им дълги като него.

При болнавост се прави провиране под лозова пръчка, за да остане болестта върху нея.

Празникът на лозите – денят на Св. Трифон (Трифон Зарезан)

Св. Трифон (Трифун чипия, Трифун пияница) се смята за покровител на лозата, на нейното отглеждане, на плодородието и и на винарството. Неговото име в превод от гръцки означаваща мекота, нежност, деликатност. Той е раннохристиянски мъченик, почитан както от Православната, така и от Римокатолическата църква.

Ритулно зарязване и кой е царят на лозята?

Отрано на 1 февруари мъжете се събират в лозята, за да извършат ритуалното ми зарязване. Носят бъклица с вино, погача, варена кокошка или наденица. Всеки стопанин отрязва по три пръчки от три корена и ги полива с вино, за да дадат обилен плод и да не се маносват. После се съборат на трапезата и избират „цар“ на лозята, когото наричат Трифон. Гледат той да бъде добър стопанин, имотен, с много лозя и да е „късметлия” – предпоставки за добра бъдеща реколта. Накичват го с корона от лозови пръчки, качват го на каруца, теглена от самите тях, и ритуално обикалят лозята. Царят зарязва и благославя да се роди повече грозде и да има хубаво вино. После участниците в обичая понасят царя на рамене или го слагат на колесар и с гайди и тъпани процесията се връща в селото. Шествието обикаля всички къщи, а стопаните ги посрещат с баница, ракия и вино. Празникът завършва в дома на царя, който по кани всички мъже, участници в зарязването, отваря бъчва с вино и ги черпи, за да бъде обилна реколтата от грозде и да бъдат пълни бъчвите. Царят трябва да се напие, за да има берекет.

Обреди за здраве и плодовитост на Трифонци (1-3 февруари)

Под името Трифунци народът чества първите три дни от февруари – Трифоновден (1-ви февруари), Сретение Господне или Богородично (2-ри февруари) – посветено на света Богородица, която отива в църква 40 дни след раждането на Младенеца, и свети Симеон Богоприемец (3-ти февруари).

Първи Трифонец или Трифон Зарезан

В Родопите и Странджа се „трифуносват“ яловите дървета. Стопанинът и 7-8 годишно момче отиват при дървото рано сутрин рледи изгрев слънце. Момчето замахва с брадва и заплашва дървото, че ще го отсече, а домакинът го възпира, като отговаря, че то ще роди през лятото.

В Родопите на бездетен пъж се прави „насичане“. Той кани бръснар или свой съсед, който го бръсне и накрая го порязва с бръснача на три места по шията. Вярва се, че след този ритуал ще му се родят деца.

Жените спазват редица забрани за домашна работа, за да не се родят децата им с белези по тялото. Спазва се и полово въздържание, защото се вярва, че децата, заченати през тези дни, се раждат със „зашити“ уста или пръсти.

Втори Трифонец или Зимна, Вълча Богородица

Втори февруари се празнува за здраве. Жените носят в църквата пресни питки, вино, ракия, туршия, които после раздават.

Трети Трифонец или Стар, Зимен Симеон

На третия ден в Родопите младите и бездетни жени пекат голяма пита, която раздават по съседите, за да забременеят през годината.

В Пловдивско майките раздават питки с мед за здравето на децата си.

В Странджа третият ден от февруари се нарича „Дядко“. Той се почита от майките с малки деца, които спазват забрани за женска работа. Вярва се, че Дядко може да раздели страстналите пръсти на децата, родени с този недъг.